"Тазгодишните авторски коментари и публикации в списанията предизвикват усещане за дежавю. Смяташе се, че нахлуването в Ирак през 2003 г. ще разчисти пътя за нов, демократичен Близък изток. Войната в Ливан през 2006 г. беше определена от държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс като "родилните болки" на нов Близък изток. Арабската пролет през 2009 г. беше представена като неговата зора. Твърдеше се, че нападението на "Хамас" срещу Израел през 2023 г. ще постави началото на нов Близък изток". Това пише за Foreign Policy Стивън Саймън - изтъкнат сътрудник и гостуващ професор в колежа "Дартмут", както и автор на книгата "Голямата заблуда: Възходът и падението на американските амбиции в Близкия изток". Той е прекарал 20 години в правителството на САЩ, заемайки висши длъжности в Държавния департамент и Съвета за национална сигурност.
"Сега се твърди, че американските удари срещу Иран и борбата за Ормузкия проток създават поредния нов Близък изток. Според президента на САЩ Доналд Тръмп "Близкият изток ще бъде преобразен и бъдещето на този регион никога — поне според мен — не е изглеждало по-светло".
Кървавите и хаотични събития като войната с Иран пораждат фантазии за цялостна промяна, но действителността все не оправдава тези очаквания. Както отбелязва Сам Рейбърн - председател на Камарата на представителите на САЩ в една по-ранна епоха: "Всеки глупак може да събори плевня, но за да я построи, е необходим дърводелец". Решителната промяна към по-добро — според представите на САЩ — изисква действително военно превъзходство на американските сили и способност тази мощ да бъде превърната в трайни политически договорености. Съединените щати са си представяли, че разполагат и с двете, без всъщност да притежават нито едното.
Използването на сила на хиляди километри от дома изисква политическите лидери да докажат, че залозите оправдават разходите и рисковете. Това означава военните цели да бъдат формулирани с преувеличени обещания, които в крайна сметка се оказват откъснати от ежедневната действителност.
От другата страна обаче стоят противници, които също имат собствена воля и способност да действат. Те не са пасивни обекти на американската проекция на сила, нито материал, върху който Вашингтон може да проектира фантазиите си. Иронично е, че слабостта и разпокъсаността на държавите в региона правят налагането на волята на външна сила още по-трудно, а не по-лесно.
Когато войната приключи — а рано или късно това ще се случи — Иран все така ще бъде беден, милитаризиран износител на петрол с двама добри приятели — Китай и Русия — и в близки отношения с Ирак. Накратко, няма да се различава особено от страната, която беше преди войната.
Ирак ще изглежда почти така, както изглежда и сега — държава с хибридна армия, която се опитва да устои на натиска както от Иран, с който споделя дълга граница, така и от Съединените щати, които контролират финансите ѝ.
Сирия ще изглежда така, както изглеждаше в деня преди САЩ и Израел да нанесат удар по Иран. Тя ще остане бедна, опустошена от 13-годишна гражданска война и още по-дълъг период на санкции, управлявана от сектантска клика, подложена на влиянието на външни сили — от Турция до Израел и Саудитска Арабия — и все така разкъсвана от етнически и религиозни съперничества.
Ливан ще продължи да живее с последиците от Споразумението от Таиф от 1989 г., което сложи край на гражданската война в страната, като преразпредели властта между отделните религиозни общности и призова всички милиции да се разоръжат. Под надзора на Сирия всички милиции изпълниха това изискване с изключение на "Хизбула", която запази оръжията си в името на "съпротивата". Това на свой ред неволно, но предвидимо затвърди статута на "Хизбула" като въоръжен съперник на държавата и като инициатор на безсмислени конфликти с далеч по-мощния ѝ южен съсед. Страната ще продължи и сизифовската си задача да удовлетворява Международния валутен фонд (МВФ), без парламентът да е готов да реши кой ще понесе загубите на банковата система.
Египет, чиято икономика пострада тежко, когато хутите обстрелваха кораби в Червено море преди две години, ще остане същата авторитарна държава, каквато беше в деня преди войната — подкрепяна с щедри финансови помощи от държавите от Персийския залив и заета с мащабни инфраструктурни проекти.
Йордания, която неизбежно трябва да бъде предпазлива заради хаоса по границите си с Израел, Сирия и Ирак, ще изглежда точно така, както изглеждаше преди войната. Същото важи за Либия, Мароко, Алжир и Судан — всички те ще бъдат такива, каквито бяха миналата и по-миналата година.
Вярно е, че има и отделни печеливши. Слабо признатата държава Сомалиленд е извлякла стратегически дивиденти от Обединените арабски емирства, Израел и Съединените щати, като се е превърнала в географска противотежест на доминацията на хутите над протока Баб ел-Мандеб. Един отцепил се анклав обаче не прави нов Близък изток.
А какво става с арабските държави от Персийския залив? Всяка от тях беше подложена на удари с ирански ракети и дронове. Икономиките на всички държави от Залива с изключение на Оман ще се свият тази година. МВФ прогнозира спад от 16,7% за Кувейт, 15,6% за Катар, 11,3% за Бахрейн и по-малки съкращения за ОАЕ и Саудитска Арабия. МВФ очаква рязко възстановяване през следващата година, но само при щедрото допускане, че корабоплаването през протока ще се нормализира през 2027 г. Обемите на износа на суров петрол вече са достигнали предвоенните равнища, макар транспортирането му да остава затруднено.
Повечето от тези държави обсъждат мащабни нови тръбопроводи и транспортни проекти — например от Абкайк до Янбу, от Хабшан до Фуджейра или от Басра до Банияс. Целта е маршрутите им за износ да станат независими от Ормузкия проток и съответно по-устойчиви на нападения на Иран или хутите. Подобни планове не са новост за тези страни и повечето вероятно никога няма да бъдат реализирани. Всички те ще побързат да възстановят собствената си противовъздушна отбрана, след като Съединените щати показаха, че са сравнително неефективни като участник във военни конфликти, но продължават охотно да продават оръжия, да предоставят разузнавателна информация и да бъдат партньор в отбранителната индустрия. Това няма да окаже съществено влияние върху въоръжените им сили, които — с изключение на тези на ОАЕ — не са предназначени за операции извън собствената им територия. Но ще повиши устойчивостта им при бъдещи нападения на Иран и хутите.
Как ще приключи тази война? Единият вариант е администрацията на Тръмп да подпише примирие с отстъпки, което да възстанови нормалното корабоплаване през протока и да освободи американските военноморски сили за пренасочване към други райони. Демократическото мнозинство в Конгреса на САЩ би могло да ускори това решение. То обаче няма да сложи незабавно край на войната, тъй като Тръмп би наложил вето върху резолюция за ограничаване на военните му правомощия, а демократите вероятно няма да разполагат с достатъчно гласове, за да преодолеят ветото.
Спорът за финансирането все пак би затруднил продължаването на войната, но същевременно би поставил Тръмп в печеливша ситуация и при двата възможни изхода. Вместо да остане в историята като президент, загубил войната, която сам е започнал, той би могъл да прехвърли вината за поражението върху демократите. Държавите от Персийския залив пък биха се върнали към традиционната си предпазлива стратегия на балансиране между различните сили. Те биха сключили отделни споразумения с Иран за пълното отваряне на протока, като същевременно биха се постарали да запазят възможно най-голяма част от американската разузнавателна информация, технологии, оръжия и експертен капацитет — дори ако Пети американски флот вече не е базиран в Бахрейн.
Това би наподобявало много стратегията за присъствие извън непосредствения регион, при която Съединените щати държат силите си непосредствено извън региона — предимно в морето и в няколко пункта за достъп — и разчитат на предварително разположено оборудване и права за използване на военни бази, за да могат бързо да се намесят при криза, вместо да разполагат големи контингенти на сушата. Този подход обслужваше стратегията на балансиране от позиция извън региона, която държеше Съединените щати настрана от ежедневните дела в даден регион и предвиждаше намеса само когато една сила заплашва да установи господство над район, смятан за жизненоважен.
Другият вариант е войната да не приключи — поне не в близко бъдеще. Изглежда, че именно този изход предпочитат министърът на финансите на САЩ Скот Бесент и министърът на отбраната Пийт Хегсет. И според собствените им критерии стратегията дава резултат. Сателитните снимки, представени от Бесент, не показват нито един танкер на остров Харг, а доставките на суров петрол от Персийския залив, транспортирани под американски военноморски ескорт, напускат региона в обеми, равни или по-високи от предвоенните.
Защо тогава да се постига споразумение? Защото Иран също има думата. Стратегията на икономическо изтощение дава на Техеран всички основания да покаже, че цената на това изтощение за Вашингтон ще бъде по-висока, отколкото той е готов да плати. Именно това е целта на ударите на хутите срещу Саудитска Арабия, нападенията в Дахран и Дамам и заплахите срещу американските бази. След междинните избори президентът дава сигнали, че не желае ескалация, преди да стане ясен изходът от преговорите с Иран, като същевременно настоява блокадата да продължи. Това от своя страна ще остави отворена възможността Иран да атакува корабоплаването — действия, които могат да предизвикат ескалацията, която Тръмп се опитва да избегне. Трета ударна група на самолетоносач вече е на път, което гарантира, че той ще разполага с необходимата бойна мощ, за да осъществи заплахите си.
Ако войната се проточи, нещо все пак ще се промени, макар и не по начина, по който си представят пророците на новия Близък изток. Когато самолетоносачът "Теодор Рузвелт" пристигне в Арабско море, 3/4 от разположените в момента самолетоносачи на американския флот ще бъдат ангажирани с войната. С пристигането на "Рузвелт" в Андаманско море в Западната част на Тихия океан вече няма да има нито един американски самолетоносач. Регион, който поглъща толкова голяма част от американската военна мощ, променя позицията на Съединените щати в Азия. Близкият изток променя американската стратегия, а не обратното.
Другият основен участник е Израел. От години наблюдателите отбелязват изместването на израелската политика надясно, разпадането на левите партии, все по-милитаризирания подход към региона, напрегнатите отношения със Съединените щати, засилващата се съпротива срещу решението за две държави и развитието на способности за нанасяне на удари на големи разстояния, предназначени да неутрализират ядрената и ракетната програма на Иран и, както се оказа, да ликвидират много от неговите лидери. Тази тенденция вероятно рано или късно щеше да доведе до война. Но именно покойният лидер на "Хамас" Яхя Синвар натисна спусъка.
Резултатът беше катастрофален за жителите на Газа и за палестинците като цяло. Той доведе до навлизането на израелските сили на територията на Сирия и Ливан и създаде широко разпространеното впечатление, че израелският премиер Бенямин Нетаняху е въвлякъл Тръмп във войната. Тези събития ускориха влошаването на общественото мнение в САЩ за Израел и отношенията между двете страни по начин, който беше предвиден още преди десетилетие — особено стесняването на политическата подкрепа за тези отношения и превръщането им в инструмент на партийното противопоставяне. Всичко това се случи още преди началото на сегашната война в Персийския залив.
Тази поредна безсмислена война показа както трайното американско желание за нов Близък изток, така и неспособността на Съединените щати да го създадат. Изборите в САЩ през 2016 и 2024 г. бяха отчасти референдум за американските интервенции в региона. Изглеждаше, че Тръмп разбира това и го превърна в част от предизборното си послание: "Няма да започвам война", заяви той през 2024 г. "Ще прекратявам войни".
Но сдържаността никога не е била негов водещ принцип, стига други да плащат сметката, а той да може да се държи като военачалник. Това е жалко за убитите ирански ученички, американските войници и семействата им у дома, които се борят с инфлацията, предизвикана от войната.
Що се отнася до нов Близък изток, камо ли до по-добър такъв, експериментът, който трябва да бъде проведен, не е поредната проверка дали военната намеса прави региона по-добро място — отговорът на този въпрос вече е известен. Въпросът е дали по-малката намеса би довела до такъв резултат.
Вероятно този експеримент ще бъде проведен от следващата американска администрация, която ще трябва да се съобразява с общественост, възприемаща войната с Иран като грешка — ненужно завръщане към военния авантюризъм, отхвърлен от избирателите през 2008 г. Огромният държавен дълг и натискът за увеличаване на разходите за живота на обикновените хора ще ограничат бюджета за отбрана. Независимо дали това ще се окаже за добро или за лошо, Конгресът ще насочи първо вниманието си към сигурността на Западната част на Тихия океан и Европа. Близкият изток вече е преживял много от американската "помощ". Възможно е да преживее и по-малкото от нея".
* Оригиналното заглавие на статията е "Никога няма нов Близък изток" (There"s Never a New Middle East)
Източник: news.bg
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА